сряда, 23 ноември 2011 г.

Лекарските грешки ... / Doctors' mistakes

Пиша ви по повод на поредната трагедия, лекарската грешка, довела до смъртта на родилка и нейното бебе...
Случаят се изняснява в момента, но обществото ни сякаш е готово с присъдата - лекарите са престъпници, бизнесмени, убийци!
От няколко дни във Фейсбук вирусно се разпространява следното послание: "Не ми е безразлично, че за по-малко от месец две млади жени починаха, заради лекарска немарливост, алчност и безхаберие! Моля ви хора не оставайте безразлични към това мародерство и кощунство в АГБ Шейново и не само там! Утре там може да бъдете вие, ваша съпруга, дъщеря, сестра, приятелка, в ръцете на тези бездушни търговци, комерсиални мошеници. Лекарите в Шейново искат допълнително и още, колкото може повече пари, пари, пари, само пари, за да си свършат работата, на която са на трудов договор и за която получават трудово възнаграждение. Ако вие не си вършите работата, ако извършвате нарушения, работодателя ви ще ви уволни, нали така? Всички ние сме работодатели на човечетата в бели престилки, от нашите заплати, чрез здравни осигуровки, те получават заплати... е нека да ги уволним, нека им потърсим отговорност... Искам тези хора да понесат отговорност, както дисциплинарна, така и морална и никога да не практикуват, за да престанат да убиват. Ако и ти си съгласен с гореизложеното, постави това съобщение на стената си.!"

Прочетете горния текст още веднъж, внимателно и съм убедена, че самите вие ще усетите къде точно са проблемите... Какво именно ни се внушава?!


Аз не съм безразлична към тази човешка трагедия, към пострадалите от лекарски грешки, към всички нас - пациентите, онкологично болните, нуждаещите се от спешни и скъпи интервенции! Всички ние - потърпевши, жертви на една престъпно неосъществена здравна "реформа"! Но не копирах това съобщение на стената си, защото ми звучи твърде общо и защото има за цел да ни използва... да използва една лична драма...


Разбира се, че не ми е безразлично. Много тъжно ми става - още едно почернено семейство, една млада жена и нейното бебе няма да се прегръщат, няма да споделят радостите си! Един баща остава сам... и няма да има шанс да отгледа детето си... Съчуствам му от все сърце!

Напоследък почти свикнах, че българските медии са особено настървени към човешките трагедии - навират камерите си в насълзените очи на хора, загубили близките си... Журналисти, които задават безумните си въпроси в момент, в който сякаш целият свят е притихнал от уважение към една скръб... Но у нас скръбта също е за продан, нали?

Парче, по парче ... опитвам се да сглобя пъзела...

Самата аз загубих първото си дете заради лекарска грешка. Вътре в себе си простих..., защото лекарите също са хора, медицината не е точна наука - има случаи, в които лекарят не успява да контролира всичко и цената е човешки живот. Висока, непосилна цена.


В един от коментарите под статията, читател казва, че не са се увеличили лекарските грешки, просто са се увеличили статиите по този въпрос. Оставам с впечатлението, че целенасочено, от известно време медиите моделират негативно обществено мнение срещу лекарското съсловие. Убедена съм в това, твърдя го с цялата си отговорност. Спомнете си изчитането на стенограма от подслушаните разговори между лекари - от висотата на парламентарната трибуна - без да се е произнесъл съд и без да е доказана категорично нечия вина?!?
А какво да кажем за това, че след година - две няма да има кой да ни прегледа? Няма да има кой да направи сложна операция? Ето ви някои факти: Все повече български лекари емигрират в чужбина. Според АФП все повече лекари от Източна Европа мигрират в ЕС, за да търсят работа.


Категорично не съм съгласна да поставяме всички лекари под един знаменател - не всички са комерсиални мошеници и убийци! Има съществена разлика между условията, при които се лекуват пациенти в държавни/общински и частни болници! В държавните и общинските здравни заведения лекарите са поставени в условия, които позволяват развитието на корупционни практики. 
Доброто здравеопазване се регулира от държавата!!! Това го запомнете добре и не позволявайте да се измества вниманието от реалния проблем!
Защо не стана възможно в България да функционират повече национални здравни фондове? Да има реална конкуренция между здравни заведения и здравноосигурителни фондове?
Защо здравните осигуровки се махнаха от НОИ и се прехвърлиха другаде?
Защо не се намали броя на болниците?
И един особено важен въпрос - защо на мен като пациент не ми се разрешава да отида по своя преценка да се лекувам в дадена болница, която има договор с НЗОК? Знаете, въведоха се лимити - заради тях лекарите ми казват - съжалявам, не мога да ви приема този месец - ако можете - изчакайте!


...
Най-вероятно парите за здравеопазване са изхарчени и един от удобните вариантите е да се внушава, че вината за калпавото ни здравеопазване е само и единствено у лекарите! 

Вчера, неделя, 28.11.2011г. в предаването "Нека говорят с Росен Петров" актьорът Любо Нейков разказа подобна на моята история. Той също не изпитва гняв и омраза, въпреки, че е загубил дете вследствие на лекарска грешка и подчерта, че не бива да поставяме генерални изводи, да поставяме всички под един знаменател. Този лекар, който веднъж е сгрешил, е помогнал на стотици хора преди Любо Нейков, помага и ще помага на много други. Лекарите в Шейново също. Замислете се, преди да съдите!

P.S. Докато търсех материали по темата, попаднах на един проект за Ефективността на съдебната система при решаване на дела вследствие на лекарска грешка Сигурно ще ви бъде интересно да го прочетете!

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Няколко думи за удобните "фалшификати"/ Few words about convenient fakes

Това "безумие" днес буквално взриви Фейсбук. На някои им беше смешно и забавно, а други като мен се натъжиха, защото отдавна не се усмихват от такива неща.
Заради името на институцията, подала писмото, а и заради правописа и начина на изразяване, читателят остава с впечатлението, че авторът на това писмо е от Ромски произход. Част от използваните изрази - като квадратурата вместо клавиатура сигурно са напълно автентични - всички знаем, как сложнозвучащи думи се използват цветисто и комично от страна на Ромите.
Съвсем друга тема е, че неграмотността сред ромите не би трябвало да предизвиква смях и да бъде забавна на някого - тази неграмотност показва само едно - тоталната липса на държава и каквато и да било държавна политика по отношение на ромския етнос! Категоричен отказ от целенасочена работа в многоезична и мултиетническа среда каквато е България. Това е дълга, сериозна, тъжна тема, за която в момента нямам сили... Тук акцентът е във фалшификатите...
Толкова реално изглежда заведената с входящ номер в общината молба, че на пръв поглед, признавам си и аз не се усъмних в автентичността й, докато не се размислих върху почерка, подписа, прегъването по средата... Аз самата не мога да пиша толкова разбираемо ръкописно. Неграмотният човек пише като първокласник. Разкривено, с големи разстояния. Трудно изписва някои букви.
Сканираният документ все повече ми изглеждаше нереален, че поисках да разбера дали в действителност има подадена такава молба в Столична община.
В страницата на виртуалното деловодство на Столична община документ с такъв входящ номер не съществува. 
Тук плашещото за мен е не толкова производството на автентично изглеждащ фалшификат, а устойчивият стереотип в главите ни, матрицата, на която е подчинено мисленето ни, която ни казва: "Ромите са неграмотни, нахални, крадат, искат нещо от институциите, за да ни представляват пред света!" Тази комбинация от думи е бетонирана, вкоренена, хванала е мозъците ни в менгеме, и ни предизвиква първосигнално да не приемем, че това не е истината. Че нещата наистина не са точно такива, каквито ни се представят. Че има и друга Истина...
Сега умишлено ще спра да пиша точно на това място. Няма да развия темата, за да ви провокирам - да се опитате да разчупите клишето, да потърсите за себе си другата Истина, различните Истини и реалности. И ние участваме, позволили сме на сетивата да закърнеят, да спрем да чуваме, да не виждаме, да не усещаме реалността около себе си, защото е грозна... трудна за преглъщане, гротескна. Но ми се иска да съумеем да се променим, за да променим и гледката навън. Въпросът всъщност е дали ние, българите, имаме желание за това?

Това съвсем не е единственият удобен фалшификат, за съжаление...  (to be continued)

неделя, 13 ноември 2011 г.

Защо да не бъдем ЗАЕДНО в реалния си живот? /Why we are not together in the real life?


Нещо не е наред, генерално, в главите ни! Сачми има в изобилие, само че не трептят с нужната честота и нищо не се случва. Нищо не се променя. Какво правим, когато сме жертва или свидетели на поредното безобразие? Когато ни се подиграват в лицето, когато ни крадат, когато ни унижават, когато ни вкарват в чуждия сценарий насила?
Много го бива българинът да прави революции на маса, да критикува в Интернет, да се бунтува сред приятели, но когато става дума да се изправим заедно, като народ - тут тууут, тут тууут, тут тууут... Системата дава свободно... Никой нищо не знае, не е чул, не е разбрал, зает е бил точно в този момент с нещо изключително важно...
Не смеем да си покажем носа от дупката. Страхливци!

Поредния весел повод: удостоиха Христо Стоичков с високото и престижно академично звание Доктор Хонорис Кауза.  Някои дори  възкликват Честито!
Освен в блоговете, аз лично не успях да видя критичната реакция на възмутените. Не чух публично никакви коментари от колегите в Пловдивския университет.
Единствената достойна реакция е на доц. д-р Цветозар Томов от днес с неговото отворено писмо, в което той иска да прекрати договора си с Пловдивдия университет.
Това може да го направи един свободен човек, който отстоява своите принципи. Какво ще направят останалите? Най-вероятно нищо.
Днес очаквам да бъде един много интересен ден - пълен с коментари за достойната и смела постъпка. Дали някоя телевизия ще отрази писмото?
Сякаш си създаваме измамното чувство, че споделяйки принципите на Цветозар Томов и ние сме една мъничка частица от неговата смелост. Повярвайте ми, тази заблуда не ни върши никаква работа.
Помислете си много внимателно - какво се случи, когато протестираха учителите, българските майки, земеделските производители, работниците... Какво става, когато по-смелите сред нас се опитат да вдигнат глава и да поставят публично неудобните си въпроси? Въпросите са реторични.

Всеки един от нас трябва да осъзнае, че сме силни само и единствено когато сме ЗАЕДНО - навън, в реалния живот! 


събота, 12 ноември 2011 г.

Приказното четене в нашия град/ fairytale reading in our city

Автор на снимките: Цветелина Фридман
Знам, че в библиотеката се четат приказки от няколко години... Благодарение на личната мотивация и усилия на моята приятелка Джу, шефката на инициативата - Юлия Спиридонова - Юлка. Да, да, точно тя - известната писателка! Продължавам да се питам от къде тя намира време и желание да организира и това... 
Чаках Амалия да порасне достатъчно, за да отидем и ние на четенията. Сега ме е яд, че съм пропуснала толкова време. Още не съм събрала достатъчно увереност и аз да искам да чета, но мисля, че и това ще стане.

Библиотеката е невероятно уютна, светла, пълна с книжки. Създадени са отлични условия за четене, говорене, тичане и игра. Амалия вече знае къде живеят книжките и не иска да пропускаме събота. 


Много искам все повече деца да идват в библиотеката. Все повече родители да намират време и да четат на децата си!



Вълшебствата се случват всяка събота от 11 часа в детския отдел на Столична библиотека. Желаещите да четат приказки на децата трябва да се свържат с шефа - Юлия Спиридонова - Юлка или да пишат в темата: http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=367229.0;topicseen










Не съм съгласна, че всичко е загубено!/I do not agree that all is lost!

Една от любимите ми групи реши да изрази по този начин видовете разменни отношения. всички много се смяхме. Надявам се, че въпреки закачката, те наистина разбраха смисъла. 10.2011
Възприемам работата си като преподавател изключително сериозно. Толкова сериозно, че не веднъж съм имала случаи, когато работата със студенти ми е коствала цялата емоционална и физическа енергия.
Особено в началото, когато бях млада и "зелена", хорската посредственост дори ми причиняваше почти реална физическа болка, но с времето претръпнах. Не мога да приема обаче, че нещо безвъзвратно се е загубило, потънало е в черната дупка на българското средно образование и ще си остане там - забравено, ненужно и прокълнато. Любопитството към знанието, към света, будният, непредубеден млад дух, който търси истината и любовта ... Това ми липсва, когато си мисля за днешното българско образование. Клишета, матрици, сдъвкани кухи фрази... изглежда лишаваме себе си и децата си от свободата да търсим отговори, да се изненадваме, да се провокираме ...

Няколко поредни години участвам в един колективен курс, който се изнася пред студенти магистри. С всяка изминала година, обаче, младите хора идват все по-слабо подготвени, по-демотивирани, обезверени...
Средното образование не си прави труда да им разкаже за академичната етика и етикет, за полезността на знанието за личния им живот. Никой не разяснява, не води диалог с младите за това кои са разликите между ученика и студента.
Да не говорим за разчупването на клишето, за стимулиране на мисленето и критичността...
Масова младежка апатия. Страшно звучи, надявам се тайно да бъркам в преценката си.

Срещах едни красиви, млади хора, които не знаеха в действителност защо посещават университета или по-скоро смятаха, че единственото важно за тях е безболезнено, с минимални усилия да получат един лист хартия - дипломата... Първият въпрос не беше какво можем да очакваме от вас, асистент Маркова, а как ще ни оценявате? Оценката, а не съдържанието. Хартиеният лист, а не това, че сме открили ново знание за света около нас.

С всяка следваща година взаимните ни занимания с магистрите ставаха все по-унизителни и за двете страни и накрая реших, че трябва да потърся повече отговори. Да вляза при първокурсниците, за да видя къде точно се къса нишката, къде се бетонират клишетата, до колко важна е моята лична отговорност за отношението на демотивираните и необразовани магистри.

Влизането в първи курс е нещо много близко до влизането в 9-ти гимназиален клас. Едни страхотни млади хора, които напълно не съзнават защо са кандидатствали във ВУЗ. Не знаят как да се държат в аудитория, вдигат ръка, молят за разрешение да отидат до тоалетната, обръщат се към мен с "госпожо", в началото не поздравяваха... Те просто нямат знанието, не са имали шанса досега да разберат как да се държат в университета и какво да очакват от живота си, когато са студенти.
Само няколко редки изключения успяха да ми разкажат за мотивите си защо искат да следват икономика и как си представят, че ще продължат след това. Останалите сякаш не участват, не взимат те решенията, а някой друг ги е хванал за ръка, записал ги е, държал е изпит вместо тях и така ... година след година тази чужда сила ще ги доведе до края, до завършването.
Много неприятно чувство...
Имах огромния късмет да избера титуляр за лекциите и да мога да използвам цялата си творческа лудост в конструирането на динамични, проективни упражнения. (огромни благодарности на доц. Вяра Стоилова за творческия заряд и на ас. Габриела Йорданова, че ми се връзва на щуротиите).

Начинът по който водим упражненията на 1 курс е най-малкото предизвикателен - за нас и за тях - за младите, стреснати студенти. Те сякаш очакваха да си продължим по клишето - аз да чета или да говоря нещо скучно на носа си, те да си говорят, да играят или да си чатят на мобилните си телефони. Да се преструваме - аз, че нещо им преподавам, те - че нещо са разбрали. Провокацията е от първата до последната секунда на нашето съвместно забавление. Мисля, че и те вече до голяма степен са го разбрали.

Много искрено вярвам, че ако всички ние осъзнаем навреме тревожността на положението и започнем да работим целенасочено, ще успеем да върнем блясъка в очите на децата ни - онзи блясък, който да ни казва: "Аз ще създам нещо ново и интересно, аз мога да се съмнявам!", а не онзи - отразеният блясък от поредната чалга-звезда, разказваща за някакъв щампа-живот...

Всеки човек, поне веднъж в живота си трябва да посади дърво!

Аз вярвам, че всеки човек, поне веднъж в живота си трябва да събуди любопитството към знанието и света в един млад живот!

петък, 11 ноември 2011 г.

За Ангелите, за Ада и нещата в Средната Земя

Това са тъжни думи... За Ангелите, които ни докосват с крило и ни взимат усмивките - завинаги! За Адът, в който превръщаме дните и нощите, където запращаме мечтите си.
За демоните с острите си копия, без които животът ни губи своята горчива тръпка - необходимият фетиш, за да усещаме болката от вдишания въздух!
Тук няма да прочетете нито ред за въпросите, чийто отговори никога няма да поискам да намеря - но между всеки ред ще чувате техните писъци. Но може би ще оставя малко празно място за надеждата.

Със сигурност няма да мога да ви разкажа тук за любовта - слаба, мъничка, блещукаща светулка, която всеки път си мисля, че съм уловила...
Но щом отворя ръката си, виждам я мъртва, без дъх ... Не успях да съживя тази любов и никога няма да мога да го направя.

Всеки ден през последните 10 години се опитвам да открия сили, за да говоря за смъртта. Или поне да пиша за нея. И винаги изпитвам такава нужда, но най-силно през ноември...
Поне от части се опитвам да я разбера, да я приема, да се примиря. Да бъда зрял, интелигентен, модерен човек без да загубя душата си. И да бъда силна, нали?

Когато преди десет години и три дни едно ангелско дете избра да дойде при мен, дойде при нас само за 16 дни, за да ни даде всичко и бързо да си го вземе обратно, аз не успях да разбера посланието. И още не го разбирам напълно.

Измъчвах се от себесъжаление, изпадах в депресии, така бях почернила душата си и околния свят, че отказвах да повярвам, че нещо хубаво изобщо може да ми се случи утре, вдругиден. Живеех в минало време. Отказвах да разбера красотата на пролетта, не изпитах нищо, когато дойде снегът. Само се чувствах по-нещастна, защото съм принудена да живуркам още един ден... поредния без смисъл.

Исках само да мълча, сякаш нищо никога не се е случило. Сякаш тя, Сара, не се е раждала, аз не съм се молила през всеки един от тези 16 дни тя да си отиде от този свят - без болка, без да й е студено, без да я е страх... Срам ме беше от мен самата, че нищо не можех да направя. Можех ли? още се питам - това е един от онези ужасни въпроси, чийто отговор никога няма да узная.

...

Мислех си, че съм преодоляла мъката, че съм я израснала с годините, дори исках да я забравя, когато осъзнах, че ми е невъзможно да си спомня деня, когато Сара се роди! Сякаш подсъзнанието се мъчи да заглуши писъците, адските стонове ... и услужливо замъглява болката. Само за малко.

А Адът всъщност е много удобно място, признавам си. Няма въпроси, няма неясни неща... само бездънност, в която пропадаш... И спокойствието, безразличието - каквото и да се случи - не ми пука!

В един момент успях да се оттласна от дъното и да поискам да продължа! Приех емоционалната си незрялост за предимство, подхранващо любопитството ми към това, което ми предстои. Допускам, че със сигурност няма да е само хубаво, че ще бъде трудно, неизбежно е. Не съм излекувана напълно, никога няма да бъда - искам да запазя сенките и демоните, не мога без тях.

За съжаление не ми липсва само Сара. Много са хората, които вече не живеят между нас и които бих искала да чувам, да попитам, да прегърна. Тяхната липса не може да бъде заместена от живите. Всеки сам за себе си е уникален, дава своята част от цялата картина. И затова тя е непълна, набраздена, напукана - липсват души, няма ги хората, думите им, постъпките...

Много пъти съм го казвала, ще го повторя и на вас - винаги трябва да се чуват мъдрите спомени на старите хора. Да се запомват и да се предават на децата възможно най-ярко и цветно, с колкото може повече подробности. Иначе изчезват завинаги и картината никога няма да бъде цяла.

Накрая искам да ви призная, че Сара всъщност ме научи, че важното, истинското и ценното са именно малките неща. Толкова са много, но имат лошия навик да са незабележими, невидими. Полуизпитата чаша кафе на кухненския плот. Усещането, че някой току що е излязъл от къщи... Мъждукащите въглени в камината, разказващи за вкусната вечеря. Една прегръдка и две пухкави детски ръце. Прошепнатото "ти си моята обич!". Отговорът "А ти си моята любов!" - едни вълшебни мантри, които държат демоните зад стената, отвъд защитения ни свят. Моят крехък, порцеланов свят, който с лекота може да бъде разбит на парчета.

Дано всички съумеем да ценим това, което имаме преди да го загубим!

Welcome!

Снимка: Радомира Перукова
Здравейте и добре дошли! Този блог вече започва да се пълни със съдържание... може би няма да е много весело или поне не през цялото време.

Надявам се да ви провокирам, да ви усмихна, понякога да ви натъжа. И да спечелим малко време за красивото, цветното, вълшебното... Ще се радвам на коментарите и критиките ви, не ги спестявайте!

И ако тук успеем да поставим началото на нещо добро, интересно, критично и градивно - аз ще се превърна в по-щастлив човек, отколкото съм в действителност.

===
Hello and welcome! This blog is starting to be filled with content ... The written may not be very happy or at least not all the time. I hope to provoke you, make you smile, sometimes sad. Win some time together for the beautiful, colorful, magical ... I will be happy to your comments and criticisms, please do not save them up!
And if here we can put the start of something good, interesting, critical and constructive - I'll become a happier person than I am in reality.