четвъртък, 15 декември 2011 г.

С широко отворени очи / Еyes wide open


Видях как в тъжната гора един самотен шипков храст красиво светеше в червено.
Без нито едно листо, богато украсен от плодове. И само той сред тъжни голи клони, мъх и сивота. „Светещите” шипки правеха мрачните, влажни дървета по-красиви, по-гостоприемни, не толкова самотни и унили...

Дали реалността е толкова цветна, дали усещанията наистина са силни или просто си внушаваме, притъпяваме сивото, засилваме цветното, моделираме света и манипулираме сетивата си? Предполагам, че е дарба да съпреживяваме ежедневието си чрез суперлативи. Правя го често, може би вече ми е станало навик!?

Гледам уютния огън  в камината и си мисля какви чуства дава огънят от накъсани влажни кашони пред бараката, на калната улица... Огънят, пламнал от незагасен фас, изяждащ ненаситно младата борова гора. Огънят, който изгаря, заличава, унищожава живота. Все символи, образи, реалности. Случват се някъде, в нечий живот  ... всеки носи уникалното със себе си, всеки от нас усеща и вижда различно.

Дано устискам да не бягам често от реалността. Старая се да бъда с широко отворени очи... заради изключителното в живота, истиското, невероятното, защото е времето е ограничено. Всяка секунда е от значение, всяко мигване променя света – листото вече е почервеняло от есенните ласки. Снежинката се е превърнала в капчица вода, а до преди миг летеше във въздуха. Написах някалко реда, а сякаш още чувам една приятелка да казва: „Ти наистина познаваш невероятни хора”.  Именно тези й думи ме накараха да се замисля коя е силата, енергията, магията, която прави животът по-пъстър.
Вярвам, че всички хора могат да бъдат невероятни и са призвани да правят изключителни неща. Дано не ги пропусна в суматохата...

вторник, 6 декември 2011 г.

ВЯРВАТЕ ЛИ В СЛУЧАЙНОСТТА? Do you beleive in chance?



Случвало ли ви се е някога, сякаш напълно случайно да ви докосне ангел, да се почувствате като озарени от съдбата? Сякаш повей на въздуха заради падащо листо, пръски от дъждовна капка. Случайно, ама не съвсем, нали?
Изпитвам остра нужда да ви разкажа за няколко такива съдбовни „уж”случайности, които правят живота ми цветен, смислен, емоционален, за които със сигурност дълго ще разказвам на дъщеря си – за да повярва тя в житейските изненади, да ги търси и когато ги получи – да успее да ги оцени! И да ги задържи за себе си по-дълго.
Емоция от случайните срещи ме зарежда с месеци напред и ме кара да се чуствам важна и значима за любимите ми хора, които аз също срещнах напълно случайно.

Беше много отдавна, имам избледнял спомен от първите студентски години в Икономическия. Когато бях втори курс ни поканиха на академична лекция на известния културен антрополог Андрей Симич. Щеше да ни разказва за работата си. Признавам, че отидох с огромно желание, любопитна да разбера какво точно означава да си” известен културен антролопог”, да имаш десетки книги, да работиш в Южнокалифорнийския университет.
Висок, красив и много представителен възрастен господин, усмихнат, ведър, с високо чело и ясен поглед – това беше първото ми впечатление от професор Симич. Кадифен глас, който говори на сръбски, а после се извинява, че ще ни разкаже за работата си на английски език. До него стоеше изключително красива тъмнокоса жена с зашеметяваща усмивка.
Сигурно съм стояла със зяпнала уста, докато той ни разказваше. Гледала съм го като хипнотизирана, не съм мигнала, нито съм мръднала от мястото си – вцепенена. Не помня нито дума от лекцията, наистина. Впоследствие ми разказаха как съм изглеждала от страни... все едно в транс.
Красивата тъмнокоса жена се казва Мария. Тя е съпругата на Андрей. Видяла е как поглъщам всяка негова дума и моето внимание я е поразило. Дойде при мен и ме прегърна. Очите й се насълзиха, Андрей също веднага се приближи към нас и започнахме да си говорим, сякаш вчера сме се разделили за малко. Бяха поразени – използваха няколко пъти тази дума, от начина, по който сме си контактували с очи по време на лекцията. Мария ме прегърна и не ме пусна дълго след това. Казаха ми, че никога не били виждали такова нещо, някаква енергия е възникнала между нас, нещо необяснимо. Аз мисля за тях като за моите духовни родители и безумно ги обичам. Те твърдят, че едно от най-големите им нещастия в живота е, че живея на другия край на света! Пиша ви за тях и настръхвам!
Мария е поетеса. Тази й дарба прави всичко, което тя пише или казва да блести като истински бисер! Говори красиво, плаче искрено – дори когато чу гайди и българска народна музика, обича силно и емоционално! Тя е една неопитомена, искрена и неподправена любов! Когато загубих Сара, тя плака и скърби заедно с мен. Отвъд океана, но за тези чувства разстоянието не означава кой знае какво. Когато забременях с Амалия веднага й казах. Отново плакахме. Родих Амалия и Мария ми донесе много ценната за нея книга с притчи за раждането – скъп спомен от нейната майка, която й я подарява, когато се ражда единствения й син. Тя, Мария, понеже си няма родна дъщеря, но има мен – каза, че се чувства изключително щастлива, защото има прекрасен повод да подари тази книга на мен и да не прекъсва традицията. Амалия беше на 3 месеца, но Мария и Андрей направиха всичко възможно и дойдоха да ни видят.

Имам един значителен куп с писма, които си разменяме... Тези от Мария са достойни да бъдат публикувани, защото е непосилна задача да ви преразкажа за красотата и чувствата в тях . Андрей също изразява любовта си по свой собствен начин. Деликатно, с кратки бележки към книгите, които понякога ми изпраща. Преди няколко седмици получих една книга – изследване на алтруизма. В бележката пишеше: Скъпа Ина, видях тази книга за алтруизма и веднага се сетих за теб! Прочетох я и много ми допадна, надявам се, че ще бъде интересна и за теб, Ина!

Когато имам нужда да се чуем или явно предусещам, че ще получа писмо, започвам да си мисля за Мария и Андрей, да разглеждам снимки, да разказвам случки на Амалия. И след ден два винаги контактът се получава. Когато споделих на Мария за тези тайни трикове, чрез които сякаш ги призовавам, тя призна, че също си е мислела за мен, говорили са за нас с Андрей.

Толкова е невероятно, че чак е плашещо, нали?

Пиша ви с такива подробности единствено от страх, че няма да успея да ви предам силата на връзката ми с тези хора... те са толкова далеч, срещнах ги случайно... не съм сигурна да ли ще ги видя и прегърна отново?

* * *

Отново Мария, но Мария Хосе и не от Аризона, а от Барселона. Мургава, с къдрава коса, живи очи и страхотен английски. Срещнах я на един курс в Люксембург и още в първите секунди се разбра, че тази среща няма да протече мимоходом. Курсът беше 1 седмица, бяхме като сиамски близначки - излизахме, говорехме си, забавлявахме се... все едно се познаваме цял един живот с Мария.

Оказа се, че тази една седмица познанство е напълно достатъчна за Мария Хосе, за да ни остави ключа от апартамента си в готическия квартал на Барселона. Само искрено съжаляваше, че по времето, в което ние ще сме там, тя и нейният любим ще бъдат в Мексико и няма да могат да прекарат времето си с нас. Обаче беше организирала майка си и баща си, както и един колега от университета, който да е на линия, за да превежда от каталунски на английски език! Страхотни сладури, може би най-гостоприемните хора, които някога съм имала късмета да познавам и които съм срещнала случайно. Аз бях първия човек, който разбра, че Мария Хо е бременна! Бяха ни на гости в София и тази новина направи престоят им още по-емоционален! Вече една прекрасна Синта расте, отглеждана и обичана от тези невероятни родители. Няма нужда да ви казвам, че до ден днешен сме особено близки, те са специални за нас. Чуваме се рядко, те не обичат да пишат писма, но непрекъснато си препращаме подаръци и новини чрез други общи приятели, с които Мария Хо успя да ни запознае впоследствие.


***
Мога да пиша още дълго време... Непрекъснато срещам случайно изключителни хора. Случайно се натъквам на спиращи дъха ми пейзажи. Случайно, случайно. Когато вляза в нечий магазин, казват, че след мен тръгва върволица. Аз обикновено само се усмихвам, защото не вярвам на такива неща. А вие?