четвъртък, 31 май 2012 г.

За да имаме избор!

Не съм писала от няколко седмици. След като днес преглеждах важните новини, сред които и информация за новите гърди на Азис, реших да си оправя вкуса като ви напиша с какво се захванах.
Знаете ли какво означава "демокрация"? Призовавам ви тук да ми напишете първата си асоциация! Уверявам ви, че сами ще се учудите от резултатите. Много лесно започнахме да използваме думи, без да вникваме в съдържанието им. Клишета, щампи, готови фрази - модерни, политически коректни, социално приемливи. Звучат добре, харесват ни, карат ни да се чустваме актуални. Обаче затова и не се разбираме особено добре помежду си. А и доста народ се е захванал с неща, от които не разбира. Напоследък, например, много хора се правят на социолози - конструират въпросници, провеждат изследвания, обобщават как българите правят това или онова! НЕ само това ами и публикуват, представят на научни конференции.  На това аз му казвам халтурка, псевдонаука, ама кой ме слуша... Срам голям, ви казвам. Ама за специалистите, защото виждат срама. Санкта симпличита, сиреч свещена простота. Да не се отплесвам от темата...

Аз и още няколко борбени душИ създадохме национално експертно обединение - НЕО с идеята да организираме Инициативен комитет за провеждане на референдум. За референдумите, сигурна съм, много сте чували, ама участвали ли сте? 
Не.
Ние искаме на национален референдум да зададем въпроса:
„Искате ли на следващите парламентарни избори на всички български граждани да бъде осигурена възможност за гласуване чрез Интернет?“
Повече за инициативата можете да разберете в интернет страницата ни neo-bg.org, както и в страницата и групата ни във социалната мрежа Facebook - (www.facebook.com/pages/%D0%9D%D0%95%D0%9E/239305629499006) и групата (www.facebook.com/groups/259376037484051/) ни във Фейсбук.

Имаме три месеца, за които да съберем скромните 500 000 подписа. Да, петстотин хиляди, половин милион - такъв е законът! И ние ще ги съберем, с вашата подкрепа.

Гласуването и чрез Интернет ще даде равен шанс на всички български граждани да упражнят бързо, евтино и лесно своето конституционно право на глас! Хората с увреждания, в неравностойно положение, сънародниците ни в чужбина, работещите, пътуващите, болните. Дори тези, на които не им се виси на опашка в дъжда. Всички би трябвало да имат избор!

Поверили сме парите и личните си данни на глобалната мрежа. Толкова ли е трудно да се намери начин да упражним и изборните си права чрез нея? В модерно общество, насочено към защитаване на гражданските ни права и правото на личен избор, възможността за онлайн гласуване е вече не привилегия, а необходимост. Дава ни се право да изпълним задълженията си към държавата, използвайки Интернет – можем да плащаме осигуровки, данъци, такси, сметки, да подаваме данъчни декларации и други официални документи онлайн, всички свързани с това да бъдем отговорни граждани на държавата, в която живеем. Защо упражняването на законното ни право на глас не може да става чрез Интернет? Не е ли редно да имаме възможност да упражняваме и гражданското си право си по същия начин? 

Разчитам на вас! Всички ние трябва да се погрижим за НАС, за да имаме избор! 

вторник, 15 май 2012 г.

Чупенето - безнаказано!/ Breaking - unpunished!

Много се чудя кое е точното заглавие на историята от днес, 15.05.2012, за която ще ви напиша.
Историята не е възвишена, напротив - помиярска и нелепа, ежедневие у наше село. У най-големото село.

Действието се развива на паркинга на магазин БИЛА на бул. България в приятното обедно време един без десет. Паркирам, а до мен една девойчица, да не кажа - женица, си е отворила вратата на колата и пуши, явно чака шофьора да се появи. Аз вече тръгвам да слизам и виждам как въпросната с безразличен и отмерен жест си хвърля фаса на земята. Най-естественото нещо на света, нали?
Аз в движение само й казах: "Изпуснахте си нещо." А, тя - сякаш не загря в началото, ми отговори - "А не, хвърлих си цигарата." - "Да не би да сте на къра?" - зададох риторично въпроса и отминах.
Съгласете се, тръгнала съм да пазарувам, не да се занимавам с кифли. Не е възможно да бъдат превъзпитани, а аз не мога да изчистя света!

Девойката е от този тип незабележими, безлични, които трябва да си сложат нещо на главата, да носят ярки дрехи, да говорят силно, за да може човек смътно да си спомни, че някога ги е виждал. Май беше с черни екстеншъни (изкуствени удължители коса), гримирана ярко. Говореше с акцент. Абе, бодра смяна от новостоличанките, за малко е и не е от тука. Докато ходя към входа на магазина, се разминавам с нейното Мило, но си признавам, че дори не го погледнах. Тя, обаче се почуства окрилена, че любовта идва да я защити!  Направо ме сепва с крясък - звучеше каруцарски, определено е гласовито момето. - "Майка ти е селянка. Да ти .ба майката. Ти ли ще ми казваш къде да си хвърлям фаса ..." Пяна на устата, адреналин, екшън ви казвам. Опита се и да ме застигне, готова за бой - а на мен почти ми стана смешно, защото застигането беше от типа "Само да те хвана, ама се страхувам да не ме стигнеш". Петелът и той започна нещо да мърмори. Представяте ли си - да спретнем търкал заради комплексите на някаква мома, която е засегната, че се държи като селяндурка и най-вече, че някой друг го е забелязал. Не, мерси! Оставих двамцата да се утешават взаимно колко съм проста, влязох в магазина и буквално след 2 минути излязох.
Можете ли да познаете какво видях? Сигурна съм, че да. Счупено ляво странично огледало. Готин шут е било. Жалко, че съм го изпуснала.
Тя, девойката, а и любимият й не са много светнати, да ви кажа. Не са много ЕнтЕлегентни. Първо на паркинга на Била има камери. Сигурно има и свидетели на волното съчетание върху моята количка. Второ, моето возило е с пълна застраховка. Даже бих я поканила, "екстеншънката", да ми почупи още малко колата, че ми е време да я сменям. Дори Радка Пиратка мога да й пусна в съпровод, да я вдъхновя.

Впоследствие оставам с впечатлението, че можем да си чупим и млатим където си поискаме. Щом хулиганът не е хванат, екшънът се води "срещу неизвестен извършител". Аз, както можете да си представите, толкова силно съм се впечатлила от гласовите възможности на другарката, че само успях да забележа, че колата е сив металик. Нито ми пука какъв е номера, нито модела. Ако обръщам внимание на всички комплексарки, докъде ще го докарам?
Да знаете, обаче - ако някой нещо ви погледне на криво, направи ви забележка или просто не ви харесва на външен вид - можете да си чупите на воля! Много важно, че било чужда собственост. Само гледайте да не съм наблизо, когато решите да си хвърляте угарката или мазната хартийка на земята.

А на паркинга на Била има десетки кошчета, уважаеми! Но явно и това не е достатъчно.
Това поведение с хвърления фас ми напомня еснафските къщи, в които холът се пази само за гости, иначе стои празен, да не се изцапа. Хората ядат на вестник, защото покривките са лукс и не са за ежедневно ползване. Така и тези сладури - в колата има пепелник, ама той не е за фасове. Сигурно си слагат ядки в него, знам ли!?

Тук от тази история поуката е само една - Да чистим за един ден е causa perduta. Вече май и висша сила не може да ни спаси държавицата и народеца. Не обичам да обобщавам, обаче младите моми като тая хич не са малко, да ви призная. И момци. Радвам им се на псувните по светофарите, в киносалоните, в ресторантите. Хвърлят си боклуците докато карат и не им мига окото. Даже в парковете ходят, да им се начудиш що. Сигурно и там да мърсят.

И горко ми на мен, мааалко по-възрастната, ако един ден се наложи точно тези да решават колко да ми е пенсията, колко да е чисто по улиците и как точно да ми лекуват ишиаса.
Уви.


сряда, 9 май 2012 г.

В матрицата

Дъщеря ми Амалия вече е на 5. И вече ми се налага да разбивам щампи, в които някой друг, някъде извън семейството вече е поставил невинната й душа.
Матрици, стереотипи, щампи - както искате ги наречете, предразсъдъци, модели... По-лесно е да мислим с чужди мисли, да даваме оценки с чужд аршин... По-лесно е, но е ужасно погрешно

Грехота е да поставяме децата си в нашите, често пъти погрешни и остарели коловози. Защо не  оставим дребните да бъдат свободни по-дълго време? Ами сигурно защото ние самите не сме.
Какво ме провокира да ви напиша днес? Вече за втори път малката и любопитна Амалия, когато трябва да нарече нещо или някой с негативен епитет, дава за пример "циганетата".

Снощи ми каза с удивление, че "дядо вчера говори с един циганин", все едно се е случило нещо невероятно, нещо забранено, нещо много странно.
Ами да, защо да не говори?, казвам аз. - Ами циганетата, мамо? Те работят, ровят по кофите. Те са облечени в дрипи. Нали казваме, че са дрипави? - продължава да ме изумява Амалия.
Нечие детство. Автор: Красимира Василева
- Да, мамо. Дрипави са, работят, бъркат по кофите, защото не ходят на училище! Защото техните родители не са ходили на училище и нямат пари, за да ги издържат. Но те са деца като теб. И те искат да играят, някой да ги прегръща и да им разказва приказки. ... И сигурно те също биха искали да учат, да научават различни неща за света.

Често разказвам на Амалия за децата, които нямат родители. За децата, които са родени болни и за които трябва някой непрекъснато да се грижи. Опитвам се да й внуша, че любовта е най-важна. Че да живеем заедно означава да приемаме другостта, да сме толерантни.
Трудно ми е да й обясня за порочния кръг, в който са поставени циганите, пардон, трябва да използвамм политически коректното "роми".
А как да й разкажа за възрастните хора, които тя все още не е виждала как бъркат по кофите, как просят на някой ъгъл... Как нашите родители и прародители са принудени да живеят с хляб и кисело мляко.
Амалия все още не знае защо са бедни бедните хора у нас. Малка е за такива прозрения, но се надявам да не дели хората на цигани и други, на болни и здрави. Надявам се да успее да направи разликата между образовани и необразовани - защото според мен това е една от причините едни да бъркат по кофите и да крадат от други...
Като социолог не обичам да правя лесни обобщения, но не мога да не забележа колко повредени сме ние, българите като общество.  Колко силно искаме да мразим другия, да го критикуваме, да омаловажаваме усилията му.
А животът е кръговрат. Сега сме на върха, утре може да ровим по кофите... "Това не може да се случи на мен" е погрешната мантра... 
Възможно ли е да променим нещата? Първо трябва да променим себе си - убедена съм в това.

Зад всеки образ, щампа, матрица се крие една лична човешка история.