понеделник, 27 февруари 2012 г.

Стихиите... или за обикновените геройства/ Storms or the common heroics

Ще ви разкажа за срещата с едни "обикновени" герои, появили се внезапно, неизвестни, съвсем обикновени хора, благодарение на които обаче аз сега пиша тези редове.

Тръгнахме рано, към два часа следобед. Пътят не беше натоварен и скоро стигнахме дефилето. На усойните места имаше ледени коловози, караше се трудно, ледът беше дебел повече от 5 сантиметра, на парчета... Чудех се дали гумите ще издържат... Друсаше яко, а коловозите правеха автомобилът неуправляем.

Стигнахме до Юндола и завихме към Белмекен.  Всичко беше бяло. Много сняг е валял по тези места и въпреки топлото време и топенето всичко беше затрупано. Пътят беше чистен от машините, но въпреки това се караше трудно. Все едно караш в тунел - в който е минал ротор/снегорин, а отстрани се извисяваха снежни стени, на места по-високи от два метра.

Горката колица (признавам, нелеп начин да се нарече един автомобил) пъплеше по нанагорнището. Понеже е с предно предаване мислех, че ще се качим поне до платото. Срещу нас обаче се зададоха два джипа, не обърнах внимание точно какви марки, но бяха много по-маневрени от нашия Ровър. Не знам защо, някак механично им направихме път и се забихме в страничната пряспа. Право в снежната стена. Те, както може би предполагате, дори не погледнаха назад, отминаха ни и продължиха. Нищо, че ние нямаше как да продължим.
Излязохме, опитахме да се откопаем, с различни маневри да излезем - никакъв шанс! Тъкмо вече мислех да се обадя за помощ в хижата, когато към нас се приближи една Нива, подмина ни и спря. Няма да влизам в подробности за начините, по които двамата пътника успяха след около половин час да извадят нашата кола. Отне доста време и усилия. Накрая ние бяхме освободени и тръгнахме нагоре след тях.
На един от завоите отново загубихме контрол, колата се завъртя и се заби в снежните стени - този път здраво вкопана - с предница и задница едновременно!
Белмекен, снегорин в действие
Хората в Нивата явно гледаха в огледалото за обратно виждане - спряха и се върнаха отново да ни спасяват. Пак отне доста време, пак с много усилия - дърпане с въже, копане, дърпане с въже, бутане...

Накрая отново потеглихме, преминахме платото, качихме се почти до язовирната стена, където беше истинско природно бедствие - нямаше път, всичко беше покрито със сняг - с няколко метра сняг. Вятърът беше ураганен, вдигаше снега във въздуха и нищо не се виждаше! Казвам ви - неописуемо, страшно, вцепеняващо. Трудно се отваряха вратите на автомобилите, а ако постоиш дори 2 минути навън - после си вир вода.
Спираш колата, след 2 минути цялата предница е затрупана от преспа сняг.  Никакво мърдане, няма начин да се изрине снегът, заради ураганния вятър.

След половин час най-много дойдоха други "най-обикновени" герои - шофьорите на три роторни снегорина и техните помощници, благодарение на които всичките затрупани автомобили успяха да стигнат до там, докъдето са тръгнали.

Само за ваше сведение искам да кажа, че едната вечер проблемните два километра бяха почистени за повече от 3 часа. Следващият ден за същото нещо бяха необходими 6 часа, тъй като вятърът беше трупал преспи през цялата нощ.  
Нямам представа как се чисти път, който не се вижда изобщо! Как тези хора успяха да намерят пътя върху язовирната стена, как изринаха всичките планини от сняг. Да не говорим за мъжете, които на ураганния вятър и снежната виелица вървяха пред или зад снегорините, за да координират работата, за да организират движението, за да ориентират шофьорите за близки и далечни пречки, да ни успокояват.

Чувала съм да казват, че в планината се срещат истинските хора - ние имахме този късмет да ги срещнем. Да ви кажа обаче, че има и от другите, които отминават и не поглеждат в огледалото за обратно виждане. Ако вие някога попаднете в такава ситуация, моля ви не забравяйте, че винаги можете да изпаднете в беда и друг човек да ви подмине, вместо да спре и да ви помогне.

Искрено съм благодарна на всички тези невероятни мъже, които за миг не се поколебаха да помогнат. За нас те останаха без имена, анонимни, непознати, но ние им дължим живота си. Да!

Любопитна съм, срещали ли сте скоро такива "обикновени" герои с необикновени постъпки? Такива, които внезапно ви спасяват и също така внезапно престават да съществуват в живота ви. Такива, чийто имена вие никога не научавате, но които бихте искали да срещнете отново, за да се отблагодарите.

P.S. Благодарности на Емилия и Мария Тончеви за снимките, грижите и невероятния купон!

Няма коментари:

Публикуване на коментар