Това са тъжни думи... За Ангелите, които ни докосват с крило и ни взимат усмивките - завинаги! За Адът, в който превръщаме дните и нощите, където запращаме мечтите си.
За демоните с острите си копия, без които животът ни губи своята горчива тръпка - необходимият фетиш, за да усещаме болката от вдишания въздух!
Тук няма да прочетете нито ред за въпросите, чийто отговори никога няма да поискам да намеря - но между всеки ред ще чувате техните писъци. Но може би ще оставя малко празно място за надеждата.
Със сигурност няма да мога да ви разкажа тук за любовта - слаба, мъничка, блещукаща светулка, която всеки път си мисля, че съм уловила...
Но щом отворя ръката си, виждам я мъртва, без дъх ... Не успях да съживя тази любов и никога няма да мога да го направя.
Всеки ден през последните 10 години се опитвам да открия сили, за да говоря за смъртта. Или поне да пиша за нея. И винаги изпитвам такава нужда, но най-силно през ноември...
Поне от части се опитвам да я разбера, да я приема, да се примиря. Да бъда зрял, интелигентен, модерен човек без да загубя душата си. И да бъда силна, нали?
Когато преди десет години и три дни едно ангелско дете избра да дойде при мен, дойде при нас само за 16 дни, за да ни даде всичко и бързо да си го вземе обратно, аз не успях да разбера посланието. И още не го разбирам напълно.
Измъчвах се от себесъжаление, изпадах в депресии, така бях почернила душата си и околния свят, че отказвах да повярвам, че нещо хубаво изобщо може да ми се случи утре, вдругиден. Живеех в минало време. Отказвах да разбера красотата на пролетта, не изпитах нищо, когато дойде снегът. Само се чувствах по-нещастна, защото съм принудена да живуркам още един ден... поредния без смисъл.
Исках само да мълча, сякаш нищо никога не се е случило. Сякаш тя, Сара, не се е раждала, аз не съм се молила през всеки един от тези 16 дни тя да си отиде от този свят - без болка, без да й е студено, без да я е страх... Срам ме беше от мен самата, че нищо не можех да направя. Можех ли? още се питам - това е един от онези ужасни въпроси, чийто отговор никога няма да узная.
...
Мислех си, че съм преодоляла мъката, че съм я израснала с годините, дори исках да я забравя, когато осъзнах, че ми е невъзможно да си спомня деня, когато Сара се роди! Сякаш подсъзнанието се мъчи да заглуши писъците, адските стонове ... и услужливо замъглява болката. Само за малко.
А Адът всъщност е много удобно място, признавам си. Няма въпроси, няма неясни неща... само бездънност, в която пропадаш... И спокойствието, безразличието - каквото и да се случи - не ми пука!
В един момент успях да се оттласна от дъното и да поискам да продължа! Приех емоционалната си незрялост за предимство, подхранващо любопитството ми към това, което ми предстои. Допускам, че със сигурност няма да е само хубаво, че ще бъде трудно, неизбежно е. Не съм излекувана напълно, никога няма да бъда - искам да запазя сенките и демоните, не мога без тях.
За съжаление не ми липсва само Сара. Много са хората, които вече не живеят между нас и които бих искала да чувам, да попитам, да прегърна. Тяхната липса не може да бъде заместена от живите. Всеки сам за себе си е уникален, дава своята част от цялата картина. И затова тя е непълна, набраздена, напукана - липсват души, няма ги хората, думите им, постъпките...
Много пъти съм го казвала, ще го повторя и на вас - винаги трябва да се чуват мъдрите спомени на старите хора. Да се запомват и да се предават на децата възможно най-ярко и цветно, с колкото може повече подробности. Иначе изчезват завинаги и картината никога няма да бъде цяла.
Накрая искам да ви призная, че Сара всъщност ме научи, че важното, истинското и ценното са именно малките неща. Толкова са много, но имат лошия навик да са незабележими, невидими. Полуизпитата чаша кафе на кухненския плот. Усещането, че някой току що е излязъл от къщи... Мъждукащите въглени в камината, разказващи за вкусната вечеря. Една прегръдка и две пухкави детски ръце. Прошепнатото "ти си моята обич!". Отговорът "А ти си моята любов!" - едни вълшебни мантри, които държат демоните зад стената, отвъд защитения ни свят. Моят крехък, порцеланов свят, който с лекота може да бъде разбит на парчета.
Дано всички съумеем да ценим това, което имаме преди да го загубим!
За демоните с острите си копия, без които животът ни губи своята горчива тръпка - необходимият фетиш, за да усещаме болката от вдишания въздух!
Тук няма да прочетете нито ред за въпросите, чийто отговори никога няма да поискам да намеря - но между всеки ред ще чувате техните писъци. Но може би ще оставя малко празно място за надеждата.
Със сигурност няма да мога да ви разкажа тук за любовта - слаба, мъничка, блещукаща светулка, която всеки път си мисля, че съм уловила...
Но щом отворя ръката си, виждам я мъртва, без дъх ... Не успях да съживя тази любов и никога няма да мога да го направя.
Всеки ден през последните 10 години се опитвам да открия сили, за да говоря за смъртта. Или поне да пиша за нея. И винаги изпитвам такава нужда, но най-силно през ноември...
Поне от части се опитвам да я разбера, да я приема, да се примиря. Да бъда зрял, интелигентен, модерен човек без да загубя душата си. И да бъда силна, нали?
Когато преди десет години и три дни едно ангелско дете избра да дойде при мен, дойде при нас само за 16 дни, за да ни даде всичко и бързо да си го вземе обратно, аз не успях да разбера посланието. И още не го разбирам напълно.
Измъчвах се от себесъжаление, изпадах в депресии, така бях почернила душата си и околния свят, че отказвах да повярвам, че нещо хубаво изобщо може да ми се случи утре, вдругиден. Живеех в минало време. Отказвах да разбера красотата на пролетта, не изпитах нищо, когато дойде снегът. Само се чувствах по-нещастна, защото съм принудена да живуркам още един ден... поредния без смисъл.
Исках само да мълча, сякаш нищо никога не се е случило. Сякаш тя, Сара, не се е раждала, аз не съм се молила през всеки един от тези 16 дни тя да си отиде от този свят - без болка, без да й е студено, без да я е страх... Срам ме беше от мен самата, че нищо не можех да направя. Можех ли? още се питам - това е един от онези ужасни въпроси, чийто отговор никога няма да узная.
...
Мислех си, че съм преодоляла мъката, че съм я израснала с годините, дори исках да я забравя, когато осъзнах, че ми е невъзможно да си спомня деня, когато Сара се роди! Сякаш подсъзнанието се мъчи да заглуши писъците, адските стонове ... и услужливо замъглява болката. Само за малко.
А Адът всъщност е много удобно място, признавам си. Няма въпроси, няма неясни неща... само бездънност, в която пропадаш... И спокойствието, безразличието - каквото и да се случи - не ми пука!
В един момент успях да се оттласна от дъното и да поискам да продължа! Приех емоционалната си незрялост за предимство, подхранващо любопитството ми към това, което ми предстои. Допускам, че със сигурност няма да е само хубаво, че ще бъде трудно, неизбежно е. Не съм излекувана напълно, никога няма да бъда - искам да запазя сенките и демоните, не мога без тях.
За съжаление не ми липсва само Сара. Много са хората, които вече не живеят между нас и които бих искала да чувам, да попитам, да прегърна. Тяхната липса не може да бъде заместена от живите. Всеки сам за себе си е уникален, дава своята част от цялата картина. И затова тя е непълна, набраздена, напукана - липсват души, няма ги хората, думите им, постъпките...
Много пъти съм го казвала, ще го повторя и на вас - винаги трябва да се чуват мъдрите спомени на старите хора. Да се запомват и да се предават на децата възможно най-ярко и цветно, с колкото може повече подробности. Иначе изчезват завинаги и картината никога няма да бъде цяла.
Накрая искам да ви призная, че Сара всъщност ме научи, че важното, истинското и ценното са именно малките неща. Толкова са много, но имат лошия навик да са незабележими, невидими. Полуизпитата чаша кафе на кухненския плот. Усещането, че някой току що е излязъл от къщи... Мъждукащите въглени в камината, разказващи за вкусната вечеря. Една прегръдка и две пухкави детски ръце. Прошепнатото "ти си моята обич!". Отговорът "А ти си моята любов!" - едни вълшебни мантри, които държат демоните зад стената, отвъд защитения ни свят. Моят крехък, порцеланов свят, който с лекота може да бъде разбит на парчета.
Дано всички съумеем да ценим това, което имаме преди да го загубим!
Няма коментари:
Публикуване на коментар