събота, 12 ноември 2011 г.

Не съм съгласна, че всичко е загубено!/I do not agree that all is lost!

Една от любимите ми групи реши да изрази по този начин видовете разменни отношения. всички много се смяхме. Надявам се, че въпреки закачката, те наистина разбраха смисъла. 10.2011
Възприемам работата си като преподавател изключително сериозно. Толкова сериозно, че не веднъж съм имала случаи, когато работата със студенти ми е коствала цялата емоционална и физическа енергия.
Особено в началото, когато бях млада и "зелена", хорската посредственост дори ми причиняваше почти реална физическа болка, но с времето претръпнах. Не мога да приема обаче, че нещо безвъзвратно се е загубило, потънало е в черната дупка на българското средно образование и ще си остане там - забравено, ненужно и прокълнато. Любопитството към знанието, към света, будният, непредубеден млад дух, който търси истината и любовта ... Това ми липсва, когато си мисля за днешното българско образование. Клишета, матрици, сдъвкани кухи фрази... изглежда лишаваме себе си и децата си от свободата да търсим отговори, да се изненадваме, да се провокираме ...

Няколко поредни години участвам в един колективен курс, който се изнася пред студенти магистри. С всяка изминала година, обаче, младите хора идват все по-слабо подготвени, по-демотивирани, обезверени...
Средното образование не си прави труда да им разкаже за академичната етика и етикет, за полезността на знанието за личния им живот. Никой не разяснява, не води диалог с младите за това кои са разликите между ученика и студента.
Да не говорим за разчупването на клишето, за стимулиране на мисленето и критичността...
Масова младежка апатия. Страшно звучи, надявам се тайно да бъркам в преценката си.

Срещах едни красиви, млади хора, които не знаеха в действителност защо посещават университета или по-скоро смятаха, че единственото важно за тях е безболезнено, с минимални усилия да получат един лист хартия - дипломата... Първият въпрос не беше какво можем да очакваме от вас, асистент Маркова, а как ще ни оценявате? Оценката, а не съдържанието. Хартиеният лист, а не това, че сме открили ново знание за света около нас.

С всяка следваща година взаимните ни занимания с магистрите ставаха все по-унизителни и за двете страни и накрая реших, че трябва да потърся повече отговори. Да вляза при първокурсниците, за да видя къде точно се къса нишката, къде се бетонират клишетата, до колко важна е моята лична отговорност за отношението на демотивираните и необразовани магистри.

Влизането в първи курс е нещо много близко до влизането в 9-ти гимназиален клас. Едни страхотни млади хора, които напълно не съзнават защо са кандидатствали във ВУЗ. Не знаят как да се държат в аудитория, вдигат ръка, молят за разрешение да отидат до тоалетната, обръщат се към мен с "госпожо", в началото не поздравяваха... Те просто нямат знанието, не са имали шанса досега да разберат как да се държат в университета и какво да очакват от живота си, когато са студенти.
Само няколко редки изключения успяха да ми разкажат за мотивите си защо искат да следват икономика и как си представят, че ще продължат след това. Останалите сякаш не участват, не взимат те решенията, а някой друг ги е хванал за ръка, записал ги е, държал е изпит вместо тях и така ... година след година тази чужда сила ще ги доведе до края, до завършването.
Много неприятно чувство...
Имах огромния късмет да избера титуляр за лекциите и да мога да използвам цялата си творческа лудост в конструирането на динамични, проективни упражнения. (огромни благодарности на доц. Вяра Стоилова за творческия заряд и на ас. Габриела Йорданова, че ми се връзва на щуротиите).

Начинът по който водим упражненията на 1 курс е най-малкото предизвикателен - за нас и за тях - за младите, стреснати студенти. Те сякаш очакваха да си продължим по клишето - аз да чета или да говоря нещо скучно на носа си, те да си говорят, да играят или да си чатят на мобилните си телефони. Да се преструваме - аз, че нещо им преподавам, те - че нещо са разбрали. Провокацията е от първата до последната секунда на нашето съвместно забавление. Мисля, че и те вече до голяма степен са го разбрали.

Много искрено вярвам, че ако всички ние осъзнаем навреме тревожността на положението и започнем да работим целенасочено, ще успеем да върнем блясъка в очите на децата ни - онзи блясък, който да ни казва: "Аз ще създам нещо ново и интересно, аз мога да се съмнявам!", а не онзи - отразеният блясък от поредната чалга-звезда, разказваща за някакъв щампа-живот...

Всеки човек, поне веднъж в живота си трябва да посади дърво!

Аз вярвам, че всеки човек, поне веднъж в живота си трябва да събуди любопитството към знанието и света в един млад живот!

Няма коментари:

Публикуване на коментар